So close no matter how far

Магистрала 60

2006-07-31T14:34:00.000-07:00

Колко пъти сте карали ярко червена спортна кола по несъществуваща магистрала с вълшебна топка в ръка, която винаги дава верните отговори? Някога някой открил, че след толкова много завоевания, не са ни останали граници, в които да бягаме, когато почувстваме, че сме различни. И прекрачил последната граница, с реалността, с лудостта, с болестта еуфория, която мозъкът ти произвежда, за да станеш пак жив.
Зад последната граница разумът няма значение. Важно е, вярваш ли в знаци. Знаци за хората, които трябва да срещнеш и тези, от които да бягаш. Знаците на спирката на метрото, които ти казват да слезеш точно тук, точно сега, въпреки че вратите не се отварят. Знаците в надписа на билборда срещу твоя прозорец, които само ти виждаш. Знаците в утайката на кафето, която прилича на нечие лице, което ще обичаш.
Случва ли се случайността или животът е неизбежност зад границата на лудостта? Затова ли се страхуваш да се хвърлиш с главата надолу, да заминеш без посока и да гледаш в тъмното с отворени очи. Вярваш ли в сънища, когато си буден? Безлично ли е да живееш по права линия или е безрасъдно да свиваш по страничните преки?
Магистрала 60 е пътят, по който тръгваш, когато искаш да срещнеш момичето от съня си или жокера на живота, когато не знаеш защо живееш, когато не вярваш в съдбата и искаш да провериш какво още може да ти предложи случайността.
Тя започва далеч от това, което е разумно, изгодно и лесно. Дълбоко под широко затворените ти очи. А къде води? В града с правописна грешка в името си, в който вълшебникът те посипва със златен прашец и ти се събуждаш от безсъзнанието, обратно откъдето си тръгнал най-после жив или оставаш завинаги в Еуфория, градът с най-щастливите луди.

Dreams Come True?

2006-07-31T13:44:00.000-07:00

Когато рамките са тесни за мечтите

2006-06-25T11:47:00.000-07:00

Всяка мечта има отправна точка, започва от нас и завършва в някой хоризонт, в някоя линия, в някоя рамка. Там, където небето докосва земята, прибоят разбива мечтите, защото това е рамката на живота. Рамка, чиито предели и измерения моделират всяка невидима нишка на въображението. Морската шир пречупва лунните лъчи, както границите на нашите възприятия огъват, разместват, променят линиите на мечтите. Ярки и нереални, безброй малки и големи светещи мечти оглеждат лика си в океана на живота, някои се блъскат в подводни скали, други потъват безвъзвратно, трети умират със залеза на слънцето. Мечтата – въже опънато над пропаст. Картина, окачена в дневната на душата. Тунел от стъкло през бетонни плочи от норми. Къде свършва тунелът? Където мечтите приличат на разтичащи се часовници от платно на Салвадор Дали или на ярки петна в звездното небе на Ван Гог, които заплашват да погълнат тъмнината? Обръщат ли понякога мечтите огледалата на живота или винаги оставят парченца от себе си в тях и продължават с променена посока и цел? Мечтите с техните рамки, които ги провокират, моделират и притеглят както брегът притегля вълните. Парадоксът на живота. Когато има пламък, има и пеперуди, които се стремят да го загасят с крилете си и да паднат опърлени. Мечтите не могат без рамките, които провокират да бъдат разчупени. Мечтите са свободата, която получаваш, когато преодоляваш границите. Това, което разширява хоризонтите и дава на очите силата да виждат нови и нови простори. Мечтите - вечно отдалечаващата се граница между възможното и невъзможното.
Има различни мечти. Някои са малки и успяват да минат през пролуките в лабиринта от граници, но някъде по пътя същността им умира, размита от реалността. Други са по-силни и като вълна в бурно море набраздяват повърхността на света, задават въпроси и оставят мимолетна диря по някоя подводна скала. Това са мечти, които не могат да излязат от рамките си. Мечти, които реалността пречупва като лъч светлина в стая с криви огледала, лъч, който губи посоката си и достига друга цел. Понякога мечтите са като буря, която връхлита, надига морето и то залива брега, променяйки облика на света. Когато мечтите са прекалено силни, реалността започва да се променя под техния напор и рамките стават тесни. Когато рамките са тесни, а мечтите прекалено силни, мечтите започват да определят границите, да ги променят, да ги преместват, да ги премахват...Мечти, които обединяват хората и надмогват дефинициите на времето. В утрото на човешката цивилизация, в зората на знанието, във време на заблуда и мистичност, един човек и една мечта политат към слънцето. Човекът на своите криле от восък изгаря, но мечтата надживява времето си, потича във вените на хората и се превръща в мит. Мечтата на човека да достигне недостижимото запалва огън в съзнанието на хората, вдъхва живот в скиците на Леонардо, преминава през вековете, за да повдигне металната птица на братя Райт и да се слее с простора. Невъзможното става възможно, когато една мечта побеждава своята рамка, когато хората започнат да мечтаят заедно. Мечтите, които преодоляват рамките на личността. Картина на Делакроа. Знаме в ръцете на жена, свободата на една мрачна тълпа. Поотделно всеки е безличен, зависим и слаб. Заедно хората стават свободни, защото малките им мечти, обединени стават неудържим порив, под чиито напор традициите се пропукват, светът се преобръща. Една мечта излиза от своята рамка и става реалност, защото хората са обединили своя устрем. Когато много мечти се слеят в едно, вълната става огромна, океанът се надига и започва да огъва рамките на света с непозната мощ. Вълните са все по-големи, идват от по-далеч и имат по-голяма сила. Удар след удар, водата залива скалата и тя започва да отстъпва. Пукнатина. След нея още една и още много други. Накрая пукнатините са толкова много, че от камъка остават само отломките на една разчупена рамка, потънала безвъзвратно във водовъртежа на времето. Някъде там, на края на света, мечтите се сблъскват с рамките, в които са създадени и съществуват. Рамките, които толкова лесно променят мечтите и мечтите, които толкова трудно променят рамките. Мечтите са като стълби, по които се опитваш да достигнеш звездите, но когато мечтаеш сам, стълбата винаги е твърде къса, а ръцете твърде слаби, за да можеш да преминеш границите. Когато с теб мечтае някой друг, стълбата ще стига по-далеч, рамките ще се огъват повече. А ако с теб започнат да мечтаят всички, рамките ще се разчупят и мечтата ти ще бъде стълба до небето.

Пролет е

2006-05-07T10:08:00.000-07:00

Пролет е, за първи път от толкова години усещам сила, вместо носталгия по отминаващото време. Сила, с която мога да преместя най-тежките камъни в характера си, в нясното утре. Усещам нови неща, нови мисли, очите ми са си сменили спектъра, времето си е казало думата в навечерието на края на детството ми. /Усмивка към месец август и по-специалните дати през него/ С радост откривам, че много от сенките на миналото са си отишли, огнедишащите драконите са станали обикновени хора, които отминавам. Започнах да се усмихвам и да се надсмивам вътрешно без да блъскам ироничност във лицата на хората. Започнах да виждам и хубавите страни на грозните неща, грозотата става относителна, когато излезеш от детството.
Образът в огледалото стана по-приемлив, вероятно защото свалих изискванията си към другите и погребах върховете. Като дете, човек е мъничък и си играе по много опасни върхове, които го издържат защото е лекичък. Когато пораснеш, сънищата стават опасни и се налага да се откажеш от тях, особено ако те не искат да избледняват. Нещо, което засега постигам частично, но съм оптимист. Оставям се на течението на времето, което да ми дава още сили и опит и ще чакам да видя скалите отблизо, за да разбера дали да ги катеря или да се върна в долината. А в долината също е започнала необичайна промяна - нещата не се делят на скучни и вълнуващи. Прекалено сложни и случайни са.
Пътищата са си все така безбройни и не знам накъде да тръгна, затова им хвърлям картите една по една, за по-сигурно. Всеки ден наблюдавам мъглявината в бъдещето ми и заповам да свиквам. Не можеш да знаеш как ще се случи случайността, можеш само да следваш инстинките си в конкретния единствен момент и да се учиш от грешките си.
Не знам дали греша или съм дяволски права в усещането за някаква странна, неясна сигурност в себе си и собствените си възможности, но не мога да се откажа от това усещане, защото това значи да да се откажа от младостта и неразумността, която я съпътства. Навън става все по-красиво и не ми се мисли за тежки облаци. Дърветата по пътя ми за училище са нацъфтели и мирише на младост, на сила, на сладост. Вдишвам с пълна сила, усмихвам се и карам напред.

Shape of My Heart

2006-02-14T13:18:00.000-08:00

Moon so bright, night so fine
Keep your heart here with mine
Life's a dream we are dreaming

Race the moon, catch the wind
Ride the night to the end
Sieze the day, stand up for the light

I want to spend my lifetime loving you
If that is all in life I ever do

Heroes rise, heroes fall
Rise again, win it all
In your heart, can't you feel the glory?

Through our joy, through our pain
We can move worlds again
Take my hand, dance with me

Though we know we will never come again
Where there is love, life begins
Over and over again

Save the night, save the day
Save the love, come what may
Love is worth everything we pay

Are you strong enough?

2006-01-29T03:23:00.000-08:00

В началото на края на нощта вървиш най-трудно. Когато тъмното е още плътно, а слънцето е само плаха надежда зад билата на недостижимите, далечните планини. Снегът скърца злобно под стъпките ти, а пътят се вие все по-стръмен и неприютен. Светът се е завъртял, докато си го вървял и ти се замайва все повече. Вятърът те бута назад, а грозният крясък на птиците те блъска в лицето и . Пътят нагоре не свършва, но ти никога не го знаеш. Следваш криволичещо туловище.
Върхът? Не знаеш ли от него звездите не греят по-ярко, бурите не хапят по-милостиво. От него само далечни снегове лъщят като слънца и те залъгват, че си крал на слънцето. Крал си само на танца на снежинките. Най-изщяните танцьорки. Докосват и умират. Най-самотният престол.

Малкото човече от Луната

2006-01-12T12:52:00.000-08:00

Аз съм малко човече, което стои на ръба, за да взима най-малко място. По цял ден паля крушката, а после я гася. Паля я и пак я гася. И все същото. Все съм невидима, когато светне прожекторът и все бягам в тъмното пипнешком, лазешката от другите като мен. Питаш ли се на кого се смее луната, когато излиза зад облака си? За кого пее птичката ? Птичката пее за мен. Защото аз съм пътен знак, когато двама се срещнат. Аз съм карта, по която можеш да падаш в дупките на Алиса. От които не се излиза, защото там гравитацията винаги е нагоре, а изходът - надолу. Вървя си по моята тясна пътечка с безкрайни хоризонти и никога не стигам, където искам. Аз съм неограниченост, в която всяка изчертана права свърша в празна точка. Аз съм тъжно извънземно в странен скафандър, което непрекъснато потупва някого по рамото, но остава незабелязано. Живея на най-самотната планета, защото там, където търся, няма други като мен. Искам да доказвам, че съм всичко, но оставам тъмно ъгълче, което иска да е стъкълце, за да блести на слънце. Но не може, защото плитчината отразява слънцето и дълбае брега, но никога не стига дъно, както дълбокото не става плитчина и не изплува на повърхността. Блясъкът е относително пречупване в собственото ти съзнание. А моето е ограничено от инерцията да се преструвам на празен интервал, който катери върхове без да прави компромис с жонгльора на щастието.
Аз съм малкото човече от клипа на Мoby, което качва стълбицата към луната и загасва светлината. За да светят звездите с тяхната необичайно истинска светлина.

A Bear & A Rose

2005-12-03T10:10:00.000-08:00

Едно колело и един метър сняг

2005-11-26T10:52:00.000-08:00

Тежки облаци в прогнозата за моята платноходка. Колко малко и трябва на една лодка, за да е самотна в безкрайността на толкова много течения, които я носят. Нанякъде. Наникъде. Когато абсурдността си спомни за теб в първата топла вечер от една тревожна зима, някои думи стават предсказания. Мечтите ни са падащи звезди, но някои изгарят преди да са достигнали целта си и трябва да можем да ги погребем. Но как да знаеш кои? Всеки на малкото си островче на милиони километри неопределеност oт друг. Разстоянието променя силата между два заряда, но променя и същността на самите заряди. Не искам моята искрица да угасне сама, нито звездата ми да падне без време. Седя на ръба на две бездни, вятърът на отминаващато време ме полюшва, а не знам в коя да скоча.
Когато едно колело и един метър сняг са достатъчни, за да си щастлив на хиляди километра от дома, въпросите започват да се блъскат в ума ти като вълните в брега. Какво ли не прави човек, за да стигнат ръцете му зелената светлина. А стигат ли я изобщо или брегът на мечтите е брегът на прибоя, в който ще се разбия. Страх от непознатото или гласът на сърцето, който те вика да спреш. Щастието е досущ като ледниците. Плава някъде там и всички знаят за него, но няма карти, по който да го намериш, защото който го срещне, не се връща.
"Пиюк-пиюк-пиюк" казва птичката на щастието. И отлита.

Градът на кифлите

2005-10-23T10:32:00.000-07:00

Ден Първи
Тревожен поглед из улиците на един непознат, красив и плашещ град. Къде ли ще ни настанят? Нищо не може да е толкова грозно и неприветливо колкото собствените ти страхове. Спряхме пред една сграда. "Българско училище" с една красива, митична фигура на морско създание на малкото площадче пред нея. Колко непредвидим може да е животът, за да срещнем такова нещо в този град на огромните площи и ръмжащо-мекия говор. Хареса ми, колкото може да му хареса на човек нещо просторно и различно след 50-часов път в автобус. Но не ни бе писано и както все пак се случва в живота, за добро. Качиха се две жени, които веднага ме смутиха, защото разпознах немски звуци.
Автобусът продължи из града. Последваха бавно редуващи се картини на река, красиви сгради, улици, хора, бавно, но не достатъчно за жадно-попиващите ми очи. Преминахме през центъра на града (или поне това, което считах за център в онзи момент, макар че и до края не бях много наясно с разположението на този град, както впрочем съм и с повечето неща в живота ми тук, в София). Навлязохме в Източен Берлин. Отвъд Стената. Или поне отвъд пъстро нашарените с графити остатъци от нея. Цветни отломки от черно бяло минало.
Spree. Няма нещо от Берлин, което така да искам да си имам у дома. Толкова спокойна, толкова силна и така унесена. Унася и теб, когато вървиш по алеята до брега и. Стихия от вода, стихия от спомени, минало бъдеще в една река, овладяна от близостта на брега. Една вена на Земята, която кротко минава близо до теб, до твоето сърце. Тече през модерения Берлин с високите му лъскави сгради с изчанчена архитектура и носи толкова сила, за този, който се нуждае от нея. Течение, на което да се оставиш.
Die Jugendbedingung. Бяла спретната къщурка с две липи отзад. Почти, но по съвременна. Тих квартал с градинка пред всяка малка, уютна кооперацийка, червен покрив, зелена морава в задния двор на брега на Spree. Простор. Дървени пейки под небето. Малка китна стаичка, в която щеш, не щеш се доближаваш до душите на съквартирантките си. Дай Боже всекиму по едно такова общежитие.
Очаровани от квартирата се наблъскахме в залата за хранене да се запознаем с домакинята ни, Doreen. После по стаите, суматоха и вълнение. Бърза смяна на чорапи от преди 50 часа, щурм на няколкото бани. Разопаковахме се, доколкото могат да се разопаковат 5 момичешки сака в стаичка 3X4 с 5 легла в нея. За мен леглото под прозореца, близо до всички други момичета. Починахме съвсем малко, ядохме нещо приготвено за нас от не знам кога, което ми беше неимоверно вкусно след спаружените сандвичи в автобуса. После на разходка из квартала. Спокойни няколко етажни блокчета, прозорци без пердета, през които се вижда покоят, който цари. Заведоха ни на едно корабче, после се разотидохме на посоки. Кой да си пазарува, кой да звъни вкъщи. Оскъдните ми субсидии бяха предвидливо разпределени мислено. Вечерта си палихме огън и ядохме Bratwurst-и на корем. Не съм подозирала колко хубаво може да бъде. Моето феноменално включване на представянето на групата ни - "Die Deutsche sind discipliniert und...arbeitlos" Смях в залата.

Ден Втори
Сутринта закусихме на нещо като шведска маса, отново ми се услади, въпреки ранния час. После рисувахме един огромен плакат, дълъг лист, закрепен с габърчета на масичката на зелената морава, на която всеки имаше свободата да нарисува себе си. Не като портрет, а като каквото му хрумне. Учудващо непринуден и креативен резултат. Следобяд ни разходиха до Mauermuseum, музеят на Стената. Един любезен чичко ни разказа за The Wall, не че някой го разбра, но той остана много доволен от групата ни, която мълчеше и чинно седеше полузадрямала по столовете. Вечерта минахме Unter den Linden. (Под липите) До Bundestag-a. На фона на катраненото небе на Берлин, тази сграда изглеждаше не като парламента на Германия, а паметник на човечеството. Величествена архитектура, огромни каменни колони, още по-огромен площад пред и тях и купола. Куполът. Толкова стъкло на едно място. Вити стълби от стъкло, предпазни парапети от стъкло, покрив от стъкло. Някакво усещане за напрегнатост. Погледнеш ли надолу виждаш заседателната зала с огромното висящо нещо, погледнеш ли нагоре, небето над Берлин. Твърде облачно през повечето дни, но аз видях звезда. Моята звезда в Берлин. После правихме много снимки през Вратата (Brandenburg Tor). Завършек на деня - дългият път към къщи, хапещият нощен въздух На Берлин и безкрайните S-Bahn и U-Bahn-и.

Ден Трети
Die Stadtrally. Или обиколка на забележителни места в Берлин с въпросник от 68 въпроса като "Коя е най-скъпата стока в KDW?" или "Как наричат Берлинчани себе си?". Едно от най-забавните неща, които съм правила през живота си. Бяхме сравнително сполучлива група - аз, Дени, Али, Йо, Дари, едно нещастно момче от СМГ,което се снима милион пъти заради нас и посети още толкова магазина, и Fraulein Julia. Обиколихме отново Бранденбургската врата, зоопарка, разрушената църква, KDW, часовника със световното време и този с тръбичките и преливащите се течности, Фонтана на Нептун, хамбургерите за по 1,20 евро... Попълнихме към 50-тина въпроса, съвсем честно и с огромна доза satisfaction се запътихме към срещата на 4те групи-отбора. После на арабски ресторант! Някакви хорица решили да сторят добро на бедните, нещастни деца от третия свят като ги нахранят с нещо, което им напомня за дома. И все пак хигиената не беше от нещата, които най-много ги притесняваха. Онзи германец с външен вид на англичанин просто се разходи по дивана, на който седяхме. С обувките. За разлика от мен. Аз минах под масата, както и да звучи. Розалия с нейния фотоапарат и моите "мръснишки" клипчета, недостигнали още до мен. Човек трудно се отървава от някакво прозвище, което му лепват в най-нелепата ситуация. Добре, че не всички бирени бутилки получават същото отношение, както една от тях преди около месец. След обилната и солидно подправена храна, имахме малко свободно време преди да дойде ред на Workshop-овете. Странен е жвотът, когато изведнъж се окаже, че се разхождаш из някакъв долнопробен квартал на някакъв мегаполис и избираш обувки на безпомощно, почти непознато момче. Стани (както по-късно го нарекохме)влизаше с магазините за обувки, но ме гледаше с отчаяната надежда да му кажа кои модели са хубави, за да ги пробва. Което ме навежда на мисълта колко властни са някои майки.
Следва: акробатика. Заведоха ни в една мръсна сграда и тренирахме. Циганско колело. Шпагат. Трапец. Катерене по въже. Ръцете ми печервеняха, но беше забавно. Едно различно изживяване повече в личния ми житейски тефтер.
Вечерта ни беше свободна - истинско събитие. За пръв път от много време почувствах нещо човешко и смислено през тази вечер. Разходка из празните улици на нощния град. Топли, уютни кръчми и красивата алея край реката. В такава вечер трябва да нямаш душа, за да седнеш в кафе да пиеш бира. За това избирам пътят под липите, край Фонтана на Нептун, операта, Dom-a. Разговор с една позната непозната, но явно и непозната позната. Искреност в случайността и случайност в искреността. Пейка на островче насред две пътни вени на града. Пейка на островче в живота ми насред толкова объркани линии, които мога да последвам.

Голямото пътуване

2005-10-19T07:50:00.000-07:00

До Берлин и отвъд

Всички големи неща започват в нещо малко и тривиално, като едно жълто софийско такси. Удобен превоз за две сами жени и многобройни пликчета храна за 36-часово пътуване или място, където да решиш какво ще направиш с живота си, когато случайността се случи в едно такси, човек се замисля дали през устата на един непознат не му говори неговата лична съдба. "Ние си мислим, че чужбина е Панацея, но нещата не са както ни изглеждат". Странно, колкото и не, същинското ми пътуване започна със символичната връзка на тези случайни думи с една моя мечта, докато мъкнех багажа си към познатите лица на гарата. Автобусът дойде на време, наблъскахме си чантите вътре и приятелките ми навременно ме информираха, че е трябвало да си нося акта за раждане. Ценева направи гримаса, а майка ми хукна да търси ксерокс, за да снима друга малка подробност, която не беше стигнала до мен. Интересно как хората очакват да изпълняваш неща, за които не знаеш, че съществуват. Вероятно е свързано с факта, че в днешно време голяма част от страданията на човечеството са свързани с това, че не знаят кои са и дали изобщо съществуват. Затова и по границите са им нужни документи, за да докажат, че някой някога ги е пуснал на белия свят. Едно съмнение по-малко, един риск повече, качих се в автобуса, разчитайки единствено на свидетелските си показания, че съм се родила.
Час първи. На седалката до мен се падна Йо. Торбите с храна натъпкани под краката, над главите и в скутовете ни за нула време, стискам mр3-player-a в ръка и затварям очи, за да се настроя за дългото возене. Петдесетте километра до границата само за 2 часа !!! Забравили сме били някакви си хора, за сметка на багажа им, който сме карали, а те вероятно решиха да ни настигнат пеша за час и половина. Тръгваме отново.
Безкрайна колона чакащи тирове. Приближаваме Ничия Земя. Както нарекохме българо-сръбската граница - защото там си никой и на никого не му пука за тебе. Цигарен дим, слизане, показване на паспорти, после качване, пак слизане, стюрдът и неговото недоумение, че същество като мен дори няма 18, храна, задухът в автобуса, пак храна, ужасът в една сръбска тоалетна на границата, още три часа чакане. Три часа надежда, съсредоточена в автобуса пред нас, чието минаване значи, че и ние някога някъде, с непотвърдена, но все пак възможна сигурност ще преминем това място.
И ето - потегляме. За да спрем отново. При срамежливия котарак, който кръщаваме Горан, преди да избяга от групата вече понамачкани от седене в автобуса девойки в смрачаващата се сръбска реалност.
И пак по пътя. Скуката, умората и монотонността се сливат в някакво изнервено състояние на душата и ума. Уж разбираш какво става край тебе, но всъщност сънуваш или по-скоро бленуваш нещо, някъде, някого. Размазани, смесени по най-безобразен и занимателен начин лица и картини се редуват пред очите ти заедно с бързо прелитащите пред погледа ми сръбски пейзажи. Вече е нощ, а някъде там виждам нещо любимо. Светлините на града. Без значение кой град. Просто светлините на някакъв град в някаква нощ. Усмихвам се. Спирам Morandi-Love Me и се заглеждам в далечината.
"Свалете си дупетата на седалките, колкото и да са ви хубави!" - гласът на един от шофьорите ме изважда от полуживото състояние и се оглеждам. "Сядайте бързо, че ще полетите, ей". Ще има "It's raining men" долита отнякъде и аз си представих как момчетата от СМГ прелитат цялото коридорче в автобуса и процепват сръбската нощ и предното стъкло на автобуса. Пречка и спасение е само чантата на Киро, която седи ту в кракта му, ту на пътеката, ту в моите, ако се съди по обема и е навсякъде.
Последва сравнително дълъг период оживено състояние от моя страна. Играхме карти и имах невероятен късмет. После ми стана лошо и всичко се наоколо се размаза в кошмарния въпрос "Кога ще спрем?".
Отново почивка насред сръбски пейзаж. "Приятна" тоалетна за едно евро, за която не бих дала и 5 цента при други обстоятелства и магазин, в които ни измамват с 3 лева. Обиквам сръбската нация и всичко сръбско. И небето им даже не е небе, нямат звезди (освен фолк-такивата) Което те кара да се замислиш дали пък си нямат и никакви мечти.
Отново просъница от моя страна, събуждам се, отражението ми в огледалото ме плаши и пак си заспивам. 4 часа сутринта 07.10. Минаваме сръбско-унгарската граница почти без да усетя. In the middle of the night е, но ни разсъннват. Аз съм заспала в най-безумната поза с глава подпряна на юмрук между студения прозорец и духащото парно. В Унгария картината е по-различна, усещането също. Сърбия е зад нас.
Сутрешният въздух ме щипе докато притичвам към митничарите на унгарско-австройската граница. Много мил митничар, остава ми в съзнанието, защото ме заговаря. Три пъти ме пита "Sprechen sie Deutsch?" Австрия е истинска прелест. Една приказна картинка се редува с друга. Но оставам почти без спомени от Osterreich.
Германия!!! Не съм и разбрала, че сме влезли в нея, защото ни граница, ни надпис. Смяна на картините, поне отчасти. Приказно подравнени поля, вятърни електроцентрали, немско радио. Пускам си Rammstein- Du Riechst So Gut в чест на събитието. Денят е пoносим, докато не ни сервират чудната изненада, че ще обикаляме половин Германия преди да се насочим към Берлин. Но още не сме прекарали повече от 30 часа в автобуса и го приемаме някак си.
Свечерява се и пак ми е зле. Разменям си местата и сядам до Майя. Хилим се на някакво немско списание, което тя си е взела от бензиностанцията, после ни пускат филм, а аз пак заспивам. Като във треска. Събуждат ме спрялото състояние на автобуса в Hanover. "Ще ни държат тук 9 часа!" Шофьорите трябвало да спят на хотел, а не в автобуса, нямало да тръгнем преди това. Излизам навън. 22 часа тяхно време, на гарата е почти пусто. По едно време ни заговарят някакви пияни младежи: "Дано пътуването ви не свърши тук!" И аз така искам, казвам си. Учителките отказват да ни пуснат да се разхождаме из града, макар че проблемът ми е по-скоро, че няма други желаещи да обикаляме из нощен Хановер. Ям нещо и заспивам нервен сън. Събуждам се от движението на автобуса. След 6-часов престой продължаваме по убийствената обиколка към Хамбург, "съвсем малко" по на север от нашата цел. Вече седя до Али и ни е адски тясно на последните седалки. Хамбург не е нищо особено, но и след определен брой часове загубваш всякакви нормални човешки възприятия. Просто пътуваш. Състояние, което най-ясно мога да опиша с един стих на Никола:

И в треска рисувам, плахо бленувам
образ, подобен поне,
но знам, аз сънувам, просто пътувам
глухо през празно поле

49 часа и половина. Табелата казва: Willkommen in Berlin!

Карлсон, който живее на покрива

2005-10-02T14:27:00.001-07:00

Отломки от миналото или обещания за бъдещето, някои приказки в живота просто нямат щастлив край. Така и някои приказни герои са съвсем обикновени хора, които просто е по-удобно да си представяме като пясъчни часовници, надянати в абсурдността на емоционалния ни космос, отколкото като хора, които вървят по улицата. Часовници, които отмерват безпомощността ни да се справим с истинското в измисленото от самите нас и обратно. Часовници, за които ни е срам или страх да си признаем пред света, но не можем да ги накараме да спрат да тиктакат. Така и Карлсон от покрива не е любимата ми детска приказка, защото не получих нищо приказно, а изгубих нещо детско. Не живее на ничии покрив, не е закръглен и глуповат и съвсем не кръжи наоколко, носен на малките си жужащи крилца. Просто ме е страх да му напиша името. Усмихвам се тъжно. Слагам точка. А може би не? Когато свалянето на звезда от един съвпадне със сърцето на друг, резултатът е избирателна слепота за неопредлено време, която ти позволява да виждаш единствено сиянието на своята звезда. Което пък напомня на не по-малко опасния феномен на променливата гравитация, който може практически, а в много случаи и психически да покоси едно същество.
Интересно как хората търсят приют, когато животът им стигне до точката на душевно замръзване и физическа нула. Търсят нещо топло, нещо наивно, защото то лесно запълва празнотите, оставени от някои сблъсъци със света. Подслон на билото на някаква си тяхна планина. Утеха за един, зима за друг. Затова аз казвам, че трябва да се постанови закон за всички хижи във всички планини по света. Всяка да сложи над вратата си табела с отчетлив надпис: "Скитнико, който търсиш спасение от своята виелица, ела и се сгрей тук, но внимавай да не ме оставиш по-празна от преди!"
Броили ли сте за колко секунди пада една звезда? А колко силно бие сърцето ти, когато под кожата ти е влязла някаква тръпка? Разликата е ни повече, ни по-малко едни дънки. Много влудяващи мисли, много забрани от ума за сърцето, много пъти малките ми пръсти свити в юмруци. Много сложени точки. Слагам още една. Когато си някъде там и нехаеш, е лесно да сложиш многото удивителни и да затвориш прозореца. Но аз оставам до моя, а навън пак е нощ. И аз се питам какво е било това, което окото не е видяло, а дланта не е докоснала? Някаква мания или някакво наказание. Нищо на фона на океана на бъдещето или нещо необятно, защото няма аналог.
"Всеки си е сам под слънцето!" изскача в главата ми, без да знам откъде като доказателсвто на всеобщата ни неповторимост. Което на свой ред изобщо не дава право на някого да идва изневиделица с повея на източния вятър. И още по-малко да си отива не по-малко изневиделица, само че с повея на западния вятър.
Аз съм ужасно упорито същество. Когато нещо влезе в мислите ми, не мога да го пропъдя дни и месеци наред. Нищо не надвива нещо първоначално абсурдно, което ме е привлякло, но си е останало абсурдно. И нищо не намира място, там където не е имало никога, колкото и да искам да не е така.
Но аз знам как свъшва филмът. Защото съм виждала края му достатъчно пъти през затворените си очи. Ще прелети тромавата жужаща фигура край мен, а аз ще се извърна и ще я подмина. Защото животът не предлага повече от веднъж някой от своите играчки. Края на един стар филм. Совите обикновено не са това, което са! Един урок повече, една илюзия по-малко.
Хоп-хоп!

When a blind man cries

2005-09-30T12:07:00.000-07:00

Най-удобно е да бъдеш жертва. Жертва на другите, на обстоятелствата, на света. Жертва, която може да си потъва толкова надълбко в блатото на самосъжалението, колкото си иска. И да търси там някаква изкривена форма на удоволствие и облекчение. "Самотата носи щастие" каза веднъж Никола. Но той е само едно дърво като от картина на Салвадор Дали, расте хоризонтално и от него излизат часовници, които се разтичат наоколо. Обичам хора, които са силни и не се притесняват да го показват не като се цупят, а като закрилят другите. А любовта е доста разтегливо понятие, защото тя изисква да се съобразяваш с още някого, освен себе си, което вече е непосилна задача за много хора. За моя изненада, обаче тази година открих, че когато нещо те притегля към някого, почваш да виждаш нещата, които преглъщаш като неща, които принципно приемаш. Което принципно е като да гледаш в огледало, залъгваш се, че лявото е дясно, а дясното е ляво. Мисли, мисли, мисли, към които тъмнината и дъжда просто ме приласкават. Както и някои неща, които казах и ми бяха казани днес. Животът е толкова странен и нелеп, дори смешен, жалък, когато се замислиш за собственото си минало или се опиташ да влезеш в кожата на други хора.
"Къде ще ходиш в този дъжд" казва майка ми разтревожено, а аз си мисля къде изобщо отивам, не конкретно за пътуването до Германия. Опера за 22 евро? Как ми се струва ли? Като нещо неразумно, което бих направила, ако можех, но нямам представа защо. Може би, защото не мога да го направя. Жалко, че Берлинската стена я няма. Една стена по-малко. Когато си говоря с човека без лице, който всъщност си има лице, усещам нещо, което ми напомня за Човека от покрива. Все едно съм мокра пеперуда, която пърха към огъня. Все нещо непознато и пак, и пак, разумът ми не може да възприме защо ми харесват такива неподходящи и абсурдни неща.
"Изпращачът не е спътник- помогни ми, ще пиша входно ниво на тази тема, а си няма идея какво да пиша!". Интересно. Аз пък мога много да напиша. Помогнах, колкото можах с 2 изричения за няколко минути, защото ми харесва непринудеността на Мария. Не, че е нещо особено, просто от випуските под мен е такава трагедия, че ми става още по-болезнено, че тази година си отива любимият ми випуск. Любим като брой на познати и "приятели", не като обект на романитчни интереси, както би казал един друг човек.
С две думи: Милко пак се сърди, защото не искам да се разхождам в студения парк при положение, че вали, а някои неща, които представляват абсурден интерес все пак се оказват неспособни да заместят Карлсон от покрива. А може би греша? Чудя се кое би било по-лошо...

В сетния ден

2005-09-28T13:24:00.000-07:00

Ден втори без компютър нямаше. За съжаление. Не успях да изследвам глъбините на вманиячаващото чувство за празна стая и сладкото усещане за жертва и цупене на всички и всичко. Дуя бузи в знак на протест или радост и продължавам. Днес ми хрумна, че не е чудно, че всички деца и младежи са изфирясали и една значителна част се "барват" като .. абе не като за симпфоничен концерт. Еми то е нормално като половината ми учителки се развяват като труженички на българско-румънската дружба. Трудно се възприема английски, когато пред теб седи същество до полуда напомнящо на Голямто пиле от онова детско сериалче "Улица Сезам", което си е качило прашките на ушите и си развява тоталната липса на средства, показателно предявена по липсата на горни "underwear"-ни принадлежности. Знам ли? Сигурно от вродена тъпота само сълзи от смях се стичат по лицето ми, когато изрусен прототип на Круела Девил, декориран от глава до пети в електриково оранжево, влезе да ми говори за любов и екзистенциализъм на битийния проспект в непреходен план. Разбира се, не можах и да затворя устата на Владо (колкото и ръгах долната му челюст да се събере с горната) когато пред очите му се яви женско нещо с бяла блуза с дупка колкото главата ми по средата. Ще започна и аз да се обличам така, че да се слея с тълпата. Само дето не мога да се отуча от досадния навик да осъзнавам с ужас, че Владо ме гледа умилено само, когато съм с розавата блуза. Иначе колкото по разсъждавам за моя съчинник Владо (присмехулно наричан от другите момчета владко) толкова по се хващам, че мисля за него като за "една от нас" както Танчето казва. Трогателен наивитет и влудяваща прилежност в училището, гарнирано с безупречно инфо за това кой къде и защо има гадже и желание да си дружи единствено с момичета. Звучи като прикрит Дон Жуан, но не е. Той е просто едно голямо дете, но безкрайно дружелюбен и готов да се преметне да ти услужи (примерно да сканира цяла тетрадка и да я качва в интернет за нуждите на класа) Пък и няма с кого другиго да седя, така се примирявам и гледам само от положителната страна. Какво да се прави. Щеше да е прекалено хубаво да срещна "идеалния" на чина до себе си.
Друг колос в текущото ми ежедневие е непреходният Никола. Най-странното същество, което съм срещала. Ексцентричен бохем, пияница и красавец (преди да надебелее), пройдоха и с дарба за писател, поет с ненормални схващания за секса и живота. С три думи: неописуем, безобразно чудат, непредскзуем. Винаги всичко обещава, почитател на Фройд, най-безхаберният човек на света, който пред очите ми претърпя най-тъжната метаморфоза. От стеснително дете, което се чудеше къде да сложи огромните си ръце, гледаше в захлас, прибираше надлежно в пазвата си изпуснатата на снега кърпичка, до грубян, псувач от класа, който ме заплашва да ме удари с чантата по главата, когато поискам да ми върне парите на вестника. Метър и деведесет и не знам колко си, 100 кг-ма по моя сметка, може и повече, никога не бих си представила, че ще мога да "ограбя" такова нещо, както той се беше изразил. Най-добрият писач, който съм публикувала във вестника на Английската, запоследно писа само срещу обещание да му намеря доставчик на абсент. Винаги е успявал да ме учуди. Също като Карлсон, за който сега не искам да се сещам. Веднъж изпи 4 коняка в едно кафе с мен и негов приятел, отрече да е пиян и се прибра с мен, а после на отговор на въпроса "Какъв цвят е блузата ми?" каза "Красив". "Хубав е, но ме плаши колко втренчено ме гледа" каза Мила и аз се замислих. Дори повече от онзи път, когато ми каза, че не може да спи без да сънува кошмари. Редовно го пращат да пазарува за вкъщи...бира и водка. Твърде интелигенто същество, той е и доста наблюдатлен и паметлив, а от време на време и чувствителен. Друго неоспоримо достойство му е, че е първият човек, който ми предложи да се оженим. Трогателен бузан, който може да те умили като малко детенце. Поне преди да напълнее и да успее да напредне в билярда и псуването, за което мечтаеше навремето. Скоро има рожден ден, но няма да му го честитя, защото ще съм в Германия. Карма. Както ме научи да казвам четенето на "Шогун". Той все пак е първият и вероятно единствен човек, който ми е написал стихотворение. При това не съвсем лошо.

Безцветна е, втръсна
жалката проза
от пепел възкръсна
превърна се в роза

и плахо започна
в объркана рима
песента непорочна
за мойта любима

в чиято коса
аз виждах звездите
сред капки роса
Загубих следите

на днешния ден
загледан в очите
загледани в мен
намерих лъчите

родени от лятото
вечното лято
Винаги мястото
смътно познато

където я зърнах
ще бъде във мен
и там ще се върна
във сетния ден

Никога вече самота!

2005-09-27T13:17:00.000-07:00

Ден първи откакто нямам компютър. Направих две потресаващи открития. Откритие номер 1 : маниакална самота. Когато бях в 8 клас и дойдохме да живеем тук, бях много ентусиазирана и усещах някакъв уют и вълнение сред голите стаи и празните рафтове. Сега усещам само голите стени, по които вече има нови тапети и празните етажерки, които вече не са се понапълнили. Интересно как няколко жици и още толкова лампички могат да оставят такава огромна дупка в душевното равновесие на човек. Още по-интересно е, че се опитвам да я запълня с някаква книжка, в която ми разказаха за двуметрови деветгодишни деца-уроди, които били гении, щом допрели глави един до друг, достигайки до умопомрачителното откритие, че когато учените се събирали, за да умуват как да направят Атомна бомба (пиша я с главан буква! Я!) през Втората Световна Война, те всъщност помогнали на китайците да се преселят на Марс.
"Как можеш да не знаеш с кой парцал бърша пода?"казва с въздишка отегчения глас на майка ми. Което всъщност се роди е следствие на моето недоумение кой от четирите парцала подредени на тоалетната чиния да избера, за да избърша опакото на кракта на стола, който трябваше да пренеса от хола до кухнята. Логично е все пак да не знам, не се предполага да учим такива практично-полезни неща в училище. Или нещо от сорта ми идеше да кажа. Не казах нищо. Впрочем доста добра фраза от страна на майка ми за човек в състояние на душевна клизма.
Както и да е, ядох супата без да усещам наприятен привкус за разлика от всичко друго тази вечер. Ядох дори от въззелените домати. И изпитах удоволствие! Това е така, защото човек се чувства по-малко самотен, когато пътува, отколкото когато обикаля безцелно улиците. Особено ако е с чадър в ръка. Особено ако не вали. Което пък от друга страна аз бях правила съвсем скоро.
Второто откритие беше, че девети и десети клас ми се сливаха и в последните дни се сещах за доста работи, които определях в единия период, а те се оказваха в другия. "Але хоп" както казва един роднина по душевна вманияченост на един мой друг познат. Интересно как се оказва, че Дупката (пак я пиша с главно, но този път се замислям, направете го и вие! Я! ) е всъщност мъничка вдлъбнатина върху огромен кратер.
Докато си лежах на леглото и правех малък потоп върху синьо-бялото покривало се замислях над факта, че няма с кого да поговоря за това. И това ме накара да се почувствам по-добре. Една приятелка щеше да ме изслуша и да каже да не се притеснявам, а другата да ме изслуша и да каже "Ъхъ", а после да ми даде цитат от някоя книга. Интересно дали депресията е свързана с промени в атмосферното налягане или с факта, че повечето хора са стадо овце, което се води по всеки, който им вдигне пръстче и им каже да зарежат всичко и да ходят на другия край на света.
Всъщност излъгах. Почувствах се по-добре от телефонното обаждане, което не беше за мен. В слушалката чух музика, която интуитивно ми напомняше на някой, който изгубих засега заради жичките и лампичките, които миришеха на бакелит. А той така безмилостно ми напоняше на Карлсон от покрива ( който всъщност няма нищо общо с онзи Карлсон от покрива, за който вие сте чували, защото не е герой на приказка и по всяка вероятност не живее на покрива) Та така ми напомня, че ме е страх. А колкото по ме е страх, толко по ме тегли натам.
Затвориха ми слушалката. И какво? На мен вече ми беше олекнало. Отидох да погледна ноща през щорите. Погледнах я и тя ме погледна. Интересно дали мога да получа отнякъде медала на стареца от книжката на Вонегът. Един такъв синичък, на ивички отдолу и с отчетлив надпис:

Никога вече самота!

Вместо увод

2005-09-19T14:52:00.000-07:00

В една от любимите ми книги се казва "Гетсби вярваше в зелената светлина, блаженото бъдеще, което от година на година се отдалечава от нас. Но нищо. Утре ние ще бягаме по-бързо, ще протягаме ръце по-далече и може би едно прекарсно утро...Тъй се борим с вълните, кораби срещу течението, непрестанно отнасяни назад в миналото." Та така и ние, обикновено така близо до разни неща, че не можем да ги видим и така далече, че не забелязваме колко са близо, когато се разминем с тях в хладната есенна улица. Та така и аз. Кораб, оставящ се на течението и лодка, умело направлявана от стремглав кормчия, пътувам към своя пристан, но нямам компас. Блъскам се ту в скала, ту в русалка, понякога само вълните ме блъскат, но то не е важно, нали все пак още се нося отгоре им.